Скъпи приятели,тази година успешно завърших 11 клас.Тате беше много доволен и за награда ми купи колело.С нетърпение въседнах новата си покупка и се почувствах личност,човек покачен върху машина а машината овладяна и изцяло под контрол.Карах толкова бързо ,че огледалото минаваше над мен а историята под мен и/или обратното.Озарен от яркото слънце,въртя педалите и съм непроницаем за всичко останало на света.Отляво пред мен се издига Витоша,надвесените дървета хвърлят сянка върху мен.Улиците са неравни и с много дупки.Спирам на едно оживено кръстовище,слагам велосипеда на стойката и започвам да пикая в една пресъхнала дупка.Всичко което става с мен е подарък от съдбата,дори и любопитният поглед на млада жена със сериозно изражение,която ме наблюдаваше.В този момент осъзнавах,че за нищо на света не бих изравнил тези дупки.Минавайки през тях,всяко раздрусване изпраща послание до сигналната ми система.Ако искам да проследя обратно своите мисли,трябва само да възстановя в паметта си направеното от мен.
Изведнъж в жената която ме гледаше любопитно,припознах моята учителка по математика.Тя навремето беше казала:
"Стеф,ликът ти заслужава да стои отпред
до портретите на Питагор и Архимед"
Тате много се гордееше с това нейно изказване.
02.11.2010 16:07
02.11.2010 16:16